Днес, милиони в Афганистан са обречени на гладна смърт. В отчаянието си, все повече семейства в страната  буквално продават децата си. Здравеопазването в страната също е в колапс.  Финансовата помощ, към Афганистан от Запада беше ключова през последните години.  След връщането на талибаните на власт обаче, тази помощ секна. Международната общност е изправена пред дилема. За да може да осигури спешно необходимата хуманитарна помощ в страната, тя трябва да сътрудничи с талибаните, което на практика означава да признае режима, който драстично нарушава човешките права, правата на малцинствата, и най-вече на жените и момичетата. 

Година и половина  по- късно, след превземането на Кабул от талибаните, тревожните заглавия продължават да са водещи за световните медии. Но зад всяка новина, зад всяко заглавие, остават неизвестни десетки хиляди човешки съдби, за които няма място в заглавията. Това са истории за човечност и любов, но и страх и насилие, истории  за отчаяние, но и надежда, истории – преживяни, но неразкани.

Такъв е случаят и с петнайсет годишния (по български дикументи за самоличност) Ахмадзай. След като талибаните превзеха Кабул, САЩ и други западни държави започнаха да евакуират своите дипломатически служители и техните семейства. Едно от тях е семейството на Ахмадзай, чийто баща е дългогодишен служител в американските военни сили в Афганистан.  Но при евакуацията на семейството му, Ахмадзай остава приклещен в тълпата на летището. Баща му, майка му, сестра му и по-малките му четири братя заминават за Америка. Ахмадзай разбира, че единственият му шанс е да бяга нелегално.  И така започва своето дълго пътуване. Тъжна, но и вдъхновяваща – цялата история на дългото пътуване на Ахмадзай, разказана от самия него.

Къде и как те завари новината, че Талибаните са превзели властта?

На 15 август миналата година, Талибаните превзеха цялата страна. Но няколко дни преди това, талибаните започнаха да превземат различни градове. Нямахме никакъв контакт с баща ми и никаква информация за него. Бяхме в паника, защото до нас достигаха слухове, че може да е заловен и арестуван от талибаните. Градът, в който живеехме е Джелалабад. Един ден, след като превзеха и нашия град, се обади баща ни. Той каза, че трябва веднага да напуснем града, защото страната вече е превзета. Майка ни събуди една нощ с братята ми и сестра ми и каза, че трябва да тръгнем сега. Беше много трагичен и емоционаллен момент за нас. Не знаехме дали ще успеем изобщо да се измъкнем и стигнем до летището в Кабул. Беше трудно и това просто така, посред нощ, да оставим дома си и само с дрехите на гърба си да тръгнем за летището, без да знаем какво ни очаква. Просто така, насред нощта, оставихме зад гърба си целия си досегашен живот и тръгнахме.

Какъв беше животът ти преди Талибаните да завземат властта?

Ходих на училище, посещавах допълнителни уроци по химия, английски и математика. В същото време ние непрекъснато се притеснявахме и се страхувахме, поради това, че баща ми работеше за американските военни сили. Получавали сме и заплахи заради това, но все пак, си живеехме що-годе спокойно.

Опиши ми един твой ден преди Талибаните да превземат властта?

Ставах рано, отивах в джамията за молитва, после училище, после посещавах допълнителните часове. Вечерта понякога помагах на дядо ми, който е фермер, друг път играех волейбол и разбира се, вечерята със семейството.

Кое е най-хубавото нещо, което си спомняш от този период от живота си?

Хубаво ми е да си спомням моментите, когато помагах на дядо ми във фермата и вечерите  с майка ми, братята ми и сестра ми. Но това беше част от ежедневието ми. Никога няма да забравя как в чест на Байрям, талибаните се споразумяха с правителството в рамките на три дни да прекратят всякакви престрелки. Бях толкова щастлив, всички бяха толкова щастливи, в мир… Аз се надявах, че това ще продължи, но точно след три дни, конфликтите продължиха.

Успя ли да кажеш „Чао“ на дядо си?

Беше много тежко и трудно. Понеже той основно се грижеше за нас като баща, бяхме много привързани. Но той остана сам в къщата. Беше на възраст, не знаехме какво ни очаква като тръгнем, а и баща ми имаше право да изтегли само членовете на собственото си семейство. Беше много тъжно за всички и плакахме. Аз много обичах дядо и той много ни обичаше.

Кои са най-ценните съвети, които си получавал от дядо си?

Работата на баща ми беше такава, че той непрекъснато пътуваше, не беше с нас и аз исках баща ми да си намери друга работа, животът му да не е в опасност, да е с нас, като другите бащи. Един от най-ценните съвети, които дядо ми даде, едни от най-мъдрите думи, които ми е казал е когато го помолих да накара баща ми да се откаже от тази си работа. Тогава дядо ми ми каза: „Слушай, тази земя, нашата родина, е дадена на всеки един от нас и всеки от нас трябва да й служи. Афганистан е като наша майка и ние сме длъжни да й служим.  Аз съм направил това, баща ти сега го прави, един ден и ти ще служиш на тази земя, на тази държава.“ Тогава аз замълчах и не казах и дума повече.

Как стигнахте до летището и какво се случи там?

От Джелалабад до Кабул имаше няколко поста от Талибани, на тези постове те претърсваха всички и за щастие, ние успяхме да преминем безпроблемно. Баща ми ни чакаше на летището на гейта за самолета. Американските военни сили бяха направили нещо като коридор, по който всички, които имаха право, да  могат да достигнат до гейта. Бяхме се хванали за ръце, за да не се изгубим в суматохата. Най-отпред бяха по-малката ми сестра и братята ми, след това майка ми и накрая аз. В един момент мощна вълна залюля цялата тълпа и аз просто изпуснах ръката на майка ми, тя дори падна, но успя да се изправи. Затвориха гейта, точно след майка ми. Аз останах в тълпата.

Какво  почувства в този момент?

Единственото, което усетих в този момент, е че съм сам, толкова сам и непоносимо тъжен!

Не се ли опита да говориш с някой от американските служители и да му кажеш, че баща ти работи зя тях, че семейството ти има разрешение…?

Опитах и то много пъти, но беше настанала такава суматоха, че колкото и да се опитвах да им кажа каква ми е ситуацията, никой не ме чуваше, не ми обръщаше внимание. Просто моментът беше изгубен. Беше такъв хаос, че никой не можеше да ми обърне внимание, да провери дали казвам истината, всички бяха в паника. Талибаните притискаха отвън, тълпата пощуря, всички  искаха да се спасят. Дори хора с британски паспорт в онзи момент са останали в тълпата.

Какво те накара да решиш да напуснеш страната си нелегално?

На летището, случайно видях чичо ми, чийто брат живее в Германия. Той се обади на брат си, който ни каза, че единствения ми шанс е да напусна страната нелегално. Имаше и изстрели и беше страшно. На следващия ден, ние с чичо ми напуснахме Кабул, после се оказа, че малко след това на летището е избухнала много мощна бомба.

Накъде тръгнахте?

Към Нимрус – това е последната провинция, град на границата с Иран. Когато  стигнахме там, срещнахме трафикант, той ни даде надежда, обеща ни, че гарантира на 100 процента, че ще ни измъкне. Но цялото пътуване беше ужасно опасно, защото ние минавахме граници нелегално и всичко би могло да ни се случи. От Нимрус се отправихме към Балучестан – това е свободна зона между Иран, Пакистан и Афганистан. Преминахме през Пакистан и от там в Иран. Но във всяко превозно средство, в което ни прехвърляха моето място беше винаги в багажника, защото бях слаб и дребен. Буквално бях натъпкан с още четирима души в багажника. Пътувахме с часове наред и не знаехме кога ще спрем. В някои случаи сме пътували по 18 часа. Когато попадахме в задръствания, тогава беше истински трудно да се диша в багажника, а когато имахме възможност най-накрая да спрем и излезем за малко, дори не можехме да излезем и да се движим, защото телата ни се бяха схванали. Всичко ни болеше.

Какво си мислеше, докато пътуваше часове наред в багажника?

През цялото това пътуване, във всеки един момент,  мислех единствено за семейството си: къде са майка ми, братята ми, сестра ми, баща ми… живи ли са, измъкнали ли са се…

Какво ти даваше сили през цялото това време?

Никога не изгубих надежда. Винаги ще помня думите на дядо ми: „Деца, не очаквайте само хубави неща от живота. Бъдете подготвени и за лошите неща. Никога не знаем кога ще дойде лошото, но така, както вярвате в хубавото и сте изпълнени с надежда докато ви е добре, когато дойде лошото, трябва да запазите надеждата си, никога не я губете.“ Тези думи ми дадоха сила да продължа и да устоя на всичко. Така че, в някакъв смисъл, дядо ми беше с мен през цялото това дълго пътуване.

Знаеше ли крайната точка на пътуването ви, когато се качи в колата?

Знаехме, че ще е някъде в Европа, но не знаехме къде точно. Аз исках да стигнем до Германия, защото друг мой чичо живееше там и би могъл да се погрижи за нас. Не съм очаквал да дойда точно в България? Всъщност не бях чувал, че на света има такава държава. За пръв път чух за България, когато пристигнахме в Турция. И това, което чух, не ми хареса, защото се говореше, че граничните полицаи се държат много зле с бежанците, връщат обратно мигрантите и ги бият. Не исках да минавам през България, но това беше единствения начин да стигна до Германия по суша.

Как успя да влезеш в България?

Първите два опита да премина българската граница бяха неуспешни. Полицаите ни хванхаа, биха ни, имаше дълбок сняг и беше много студено.

Тогава ли видя за  първи път сняг?

Да. В началото беше като вълшебство, много ми хареса просто да го пипна. В последствие го намразих, защото полицаите ни съблякоха, биха ни и ни оставиха така в снега. Но нямаше друг начин, освен да опитаме пак. Успяхме на третия опит. Стигнахме в една гора близо до Харманли. Трафикантът ни каза да чакаме там, щели да ни откарат до София.  Чакахме няколко дни, никой не дойде, храната и водата ни свършиха, беше ужасно студено. Принудихме се да излезем на пътя, полицаите ни хванаха и откараха в полицейско управление. Изпратиха ни в някакъв лагер. Бяхме под карантина за две седмици, в които нямахме контакт с никой. След това ни изпратиха във Военна Рампа. В лагера имаше много афганистанци, част от тях имаха телефони и така се свързахме с чичо ми в Германия. Той се свърза с родителите ми и направи коферентен разговор между всички ни. Когато чух родителите си, дори не можех да говоря от вълнение. След като се поуспокоихме и говорихме, баща ми настоя да остана в България. Каза, че  ще намери решение на това как да стигна до тях съвсем легално, без да рискувам повече. Аз не исках да остана в България, заради това, което бях преживял докато се опитвах да вляза в страната, но баща ми настоя, не искаше повече да рискувам и аз се подчиних.

Какво стана след това?

Баща ми се свърза с представители на различни организации. Аз говорих с представители на IOM и като им казах, че трябва да стигна до Америка, те бяха категорични, че е абсолютно невъзможно. Казаха, че  могат да ми помогнат да стигнат до някъде в Европа. Споделих с баща ми.  Той е говорил с различни американски служители, други организации и в крайна сметка, след едномесечен престой във Военна Рампа, аз се срещнах с Диана Радославова от Център за правна помощ – Глас в България. Когато  дойде, тя ми каза: „Не се тревожи, аз ще те представлявам, аз съм твоя адвокат. Няма да те оставя и няма да се откажа, докато не успеем“.  От този ден, аз си върнах надеждата и вече не се страхувах да остана в България, колкото е необходимо.

Успя ли да видиш България отвъд болката и мъченията, през които се запозна с нея?

Да. Сега, честно казано, след времето прекарано тук, така свикнах с България, че единствената причина, поради, която искам да отида в Америка е да съм със семейството си. Със сигурност, някой ден ще се върна в България.

Какво ти хареса тук най-много?

Това, което ми харесва тук е, че хората не се интересуват от личния ти живот, религията ти, не са расисти, настроени са приятелски. Познавам вече много афганистанци, които са щастливи тук. Всичко това, което натрупах като опит тук ме накара да се почувствам добре и на сигурно място.

Стори ли ти се много различна България в сравнение с твоята родина?

Да. България е толкова различна от Афганистан и като начин на живот, и като култура. Например в Афганистан семейството винаги се събира заедно за храненията три пъти на ден. Тук  семейството не сяда задължително заедно.  Момичетата и жените живеят по коренно различен начин. Взаимоотношенията  са различни. Но това е светът – пъстър и многообразен. Вярвам, че ако се научим да възприемаме различията не като нещо, заради което да отхвърляме другите, а като възможност да станем по мъдри като се научим да приемаме различните от нас, животът ще е много по-хубав за всички.

Имаш ли вече любими български ястия?

Мусака и баничка.

Кога пътуваш за Америка.

Не знам точно кога, но съм спокоен, че ще се случи. Вече имам български документи, мога да пътувам спокойно в Европа. Чувствам се спокоен.

Какво от преживяното по време на това дълго пътуване, ще вземеш със себе си за в бъдеще?

По време на това пътуване, научих няколко урока: 1. Срещнах всякакви хора, лоши и добри, което ме научи да не се доверявам лесно на всеки. Разбрах, че първо трябва да се опитам да усетя човека срещу мен, бързо да го преценя и тогава да реша дали да се доверя. 2. Трябва да имам повече вяра в себе си, да вярвам в живота – че въпреки лошите неща, идват и добрите, че всеки път когато една врата се затвори пред теб, десетки други се отварят, но трябва да си в състояние да ги видиш. Винаги да се надявам и да вярвам, че ще дойдат и хубави дни. 3.Цялото това пътуваме ме направи много по-силен, мъдър и уверен в себе си и бъдещето си, в живота.

Какво би казал на дядо си сега, ако можеше?

Ти беше прав за толкова много неща! Много съм ти благодарен за грижите, съветите и уроците. Те много ми помогнаха да премина през това пътуване.  Един ден аз ще имам много ценни съвети, които да дам на моите деца и внуци.

Сега имаш възможност твоят глас да бъде чут в България, какво искаш да кажеш?

Имам едно послание към България и българските власти: Не правете разликата между бежанците, без значение от къде идват и каква култура носят, те бягат, за да спасят живота си. Не гледайте цвета на кожата, страната на произход, културата, езика, религията – нека ви води единствено човечността. Начина, по който се отнасяха с украинските бежанци – топлотата, човечността, която проявяваха към тях, би трябвало да се отнасят така и с останалите, които са също хора, изоставили домовете и близките си, за да спасят живота си. Всеки, който, подгонен от страх за живота си, изоставя всичко мило и свидно и тръгва към неизвестното, заслужава човещина.

 

В момента на публикуване на интервюто Ахмадзай е вече при семейството си в Америка. Той замина от България в начало на януари 2023 г., отнасяйки спомените от създадените многобройни приятелства тук.

Благодарим на организацията, която му осигури подслон след лагера за над 6 медеца – Фондация за социална промяна и включване: https://www.fscibulgaria.org

Следващите снимки са от изпращането от България и посрещането на Ахмадзай в Америка!