В своите пътеписи „На изток към Индия с 15 км/ч.“ българският велопътешественик Владимир Харизанов споделя впечатленията си от Иран, минавайки с велосипеда си през страната: „Някак си страната ми навява тъжни мисли, най-вече предполагам заради гледката от забрадени и бих казал сиво и еднообразно облечени жени. Сякаш жените носят в себе си облика или по-точно казано свободата на една страна, те са тези, които раждат децата, които се грижат за тях, а и за мъжете си. Те са тези, които весело се усмихват и ми махат с ръка по пътя, независимо от тежката работа, която изпълва ежедневието им. Когато ги видя зад преграда, било то и от правила, сърцето ми се сковава.“Иранските жени са особено тези, върху които се стоварва бремето на режима в Техеран. В Иран живеят 40 милиона жени, изложени в продължение на години на ежедневен риск от репресии и авторитарния контрол на властите.

Движението на жените за свобода и равноправие в Иран започва преди 150 години. През 1852г иранката Техере Куррат-ал-Айън (Tehereh Qurrat-al-Ayn) е убита заради съпротивата си да носи хиджаб (забрадка) и желанието си да се присъедини към развиващите се по това време социални движения. В началото на 20-ти век, иранските жени работят и участват наравно с мъжете в модернизацията и конституционните реформи в страната. Въпреки това, реформите от 1911г не предвиждат и не отреждат на жените правото да гласуват. Жените наред с непълнолетните и хората с психични заболявания са изключени от възможността да гласуват.

След дългогодишна борба, през 1963г иранските жени получават правото да гласуват и да участват в политическия живот. В периода на 60те и началото на 70-те години на миналия век, жените представляват активна и образована част от иранското общество, като 60% от студентите в иранските университети са жени. Извършването на Ислямската революция през 1979г. показва колко крехка и преходна може да бъде свободата, особено на жените. С провъзгласяването на Ислямската република жените губят правото си на свободно придвижване, на развод. Полигамията става законна, жените губят свободата да избират професията си, да участват в обществения живот. Започват масови протести на жени срещу новия режим в Техеран. Въпреки това режимът просъществува и до днешен, затягащ обръча от авторитарни правила, обвиняващ протестиращите в предателство срещу националната сигурност. През 1990г иранката Хома Дараби (Homa Darabi) се самозапалва в знак на протест срещу задължителното носене на хиджаб. Женското движение заплаща висока цена в стремежите и мечтите си да постигне свободата.

Ако днес сте жена в Иран, няма да можете свободно да изберете облеклото си, професията си, няма да можете свободно да пътувате, да посещавате културни или спортни мероприятия или да танцувате на обществени места. Това са една малка част от множеството проявления на липсващата свобода. Иранското законодателство не предоставя на жените равни права в брака наред с мъжете, при развод, упражняване на родителски права и право на наследство. Без съгласието на съпругите си мъжете могат да се разведат и автоматично да получат пълните родителски права. Жените нямат право да пътуват извън страната без изричното писмено позволение на съпрузите си. Иранските жени могат да упражняват професии, определени от закона като подходящи за жени. В Иран няма закон, който да криминализира домашното насилие. Властите традиционно приемат случаите на домашно насилие като личен проблем. Проявите на домашно насилие предимно не се адресират и обсъждат в обществото. Иран отчита и най-високите нива на самоубийства сред жените в Близкия Изток.

Продължават практиките на публично линчуване на жени или убийство чрез хвърляне на камъни за морални престъпления, включително изневяра. Тези морални престъпления под названието „зина“ (zina) са кодифицирани в иранското наказателно законодателство. През 2006г. жени активисти започват инициатива за събиране на 1 милион подписи срещу дискриминационното законодателство в Иран. Инициативата е саботирана от държавата.

Ирански жени активисти определят задължително носене на забрадката „хиджаб“ като олицетворение на режима да контролира действията и мислите на жените в Иран. Жена, която не е покрита с хиджаб, може да бъде осъдена на лишаване от свобода. Жени, протестиращи срещу наложеното облекло, са обект на преследване от властите, като са задържани за разпит или са принуждавани да подписват декларации, с които се задължават да не излизат навън без хиджаб. През 2017г. иранката Вида Мовахеди (Vida Movahedi) застава на централен булевард в Техеран сваля своя хиджаб, завързва го на една пръчка и го развява пред минувачите и колите в знак на протест. 29 жени следват протеста ѝ и развяват своите забрадки на публични места в Иран. Нарджес Хосейни (Narges Hosseini) една от тях. Вследствие на това, срещу нея са повдигнати обвинения пред трибунала, разследващ т.н. „морални престъпления“ в Иран, за подстрекателство към непристойно поведение, поява без хиджаб на публични места и за обида към ислямските порядки. Тези обвинения предвиждат 10 години лишаване от свобода. Адвокатът ѝ, активистката Насрин Сотоудех (Nasrin Sotoudeh), е арестувана през 2018г във връзка с правозащитните ѝ дейности и осъдена на 38 години лишаване от свобода и 148 удара с камшик. В документален филм за борбата на иранските жени за правата им, тя споделя: „Не знам дали бъдещето е обещаващо или мрачно. Няма как едно общество да постигне нещо без да се плати цена. Мисля, че е важно да продължим…“

Дали свободата е едно донкихотовско въжделение или подвиг…? Този път Дон Кихот е с облика на жена, анонимна или позната. Милиони ирански жени заплащат ежедневно цената за това въжделение да получат достойно и пълноправно отношение в собственото си общество, което да им позволи сами да поемат отговорност за живота си.

Запознайте се с една жена от Иран, чиято история ще ви разтърси, но и ще ви изпълни с възхищение към силата на човешкия дух! Интервюто прочетете тук!