Фанар Хазем: „В България намерих сигурност и свобода!“
От очите ѝ струят искрите на младостта, ала Фанар е вече майка на три деца, които дори ѝ помагат у дома. Възпитава ги в трудолюбие, държи да са образовани и добри. В търсене на сигурност тя и семейството ѝ бягат от Ирак преди няколко години. Намират я тук, в България. Повече за нейната история, за миналото, настоящето и бъдещето на една жена, търсеща и получила закрила у нас, предстои да прочетете сега.
Би ли разказала своята история накратко, за да се запознаем с теб?
Напуснах Ирак преди около 6-7 години. Установихме се за малко в Турция и решихме да потеглим към Европа. Преминахме пеша границата незаконно, вървяхме седем дни. После стигнахме тук – аз, децата ми, съпругът ми, сестра ми също беше с нас. Подадохме молба за закрила. Аз и дъщеря ми имаме статут, но двамата ми сина и съпругът ми все още не са получили. Чакахме три години и половина, но получихме.
Какво е положението в Ирак в момента през твоя поглед? Често чуваме за продължаващите още протести, както и за сблъсъци между суннити, шиити и кюрди.
Според това, което чувам и виждам, в момента е лоша, по-лоша от преди. А и както каза, между суннитите, шиитите и кюрдите винаги има някакви проблеми. Не съществува мир сега, в бъдеще също няма да има. Ситуацията със сигурността също е много лоша и ще продължи да бъде – невъзможно е Ирак да бъде сигурна страна.
Каква е иракската жена? Какво е нейното положение в страната? На запад има много стереотипи, свързани с нея, например свързани със забулването и с образованието.
Хиджабът е нещо обикновено. В Ирак и в другите арабски страни има много жени, които не се забулват, но и такива, които покриват главите си. Всеки с мнението си. На запад е същото – всеки има свободата да решава. В Ирак повечето жени не работят, не е като на запад. Аз също. Около 60% от момичетата учат и завършват образованието си, но много от се омъжват и не успяват да завършат. Въпреки това нещата се развиват – сега е по-добре от преди, повече се учи.
Ти си била със семейството си, но все пак – среща ли някакви по-специфични трудности жената бежанка? Знаем, че броят на жените, търсещи международна закрила, е доста по-малък от този на мъжете. Как се чувстваше ти?
Нормално. Лично аз и семейството ми гледахме да не сме толкова измежду другите хора, да не се смесваме с тях. А и ние излязохме от Ирак само и единствено в търсене на сигурност, не на работа. Търсехме сигурност, за да може никой от семейството да не бъде отвлечен или задържан.
Как ти се струват живота в България и отношението към бежанците тук?
Страната е много добра с бежанците. Хората се държат добре с нас и виждат, че сме като тях. Имам роднини в Австрия и в други страни и ако сравним отношението на хората към бежанците там и тук, при българите е наистина различно. Нямаме почти никакви проблеми, единственият, който срещаме, е езиковата бариера.
А що се отнася до администрацията?
Иракските граждани трудно получават статут, понякога чакат и пет години. Много е трудно. Това е проблемът.
Какво ти харесва в България?
Всъщност нашата цел беше Австрия, където имам роднини. Но поживяхме в България и видяхме, че тук в София е хубаво, времето е прекрасно, има удобен транспорт, организации като Каритас например, които да занимават децата, да организират пътувания. Ходили сме на много места, във Варна например. Чувстваме се добре тук. Обаче финансовото положение е зле – нужно е повече от един човек в семейството да работи, за да има достатъчно средства. Но само това е недостатък. Все пак аз и съпругът ми научихме, че парите не са всичко. Дори да бяхме отишли в друга страна, щяхме да имаме пари, но нямаше да се чувстваме така, както тук.
Промени ли се целта ви?
Със сигурност, когато всичко се нареди и пандемията свърши, искаме да посетим семейството ми в Австрия и това на мъжа ми в Турция. Но сме поискали закрила тук, установили сме се, не знам какво ще стане занапред. А и мъжът ми работи тук при българи вече три години, децата ходят на училище. Освен това вече няколко пъти сме тръгвали и сме се установявали на ново място, трудно е.
Как се чувстват децата ти в българското училище?
Много са доволни. Записани са и в българско училище, и в иракското.
Как виждаш своето бъдеще и това на семейството ти?
Всичко е в ръцете на Бог. Не знам какво ще се случи, не знам къде ще живея. Аз лично оставям нещата на течението, не си правя планове. Разбира се, децата ми със сигурност ще завършат училище. А и сме се установили, живеем тук. Трудно е да планираш бъдещето, каквото е писано – това.
Какво е за теб домът – той е, където е семейството или конкретно място?
Свързвам дома и с мястото, и със семейството. Ако живея в страна, която ми харесва и хората около мен са добри, аз самата се чувствам добре. Няма значение дали е тук или в друга страна.
Ако това е твоята възможност да кажеш нещо важно, какво би било то?
Иракчаните, които напускат страната, се нуждаят от стабилност, от сигурност, защото ситуацията в Ирак не е добра, както и в Сирия, където е дори по-лоша, в Палестина също. Всеки има избор къде да отиде, някои българи казват, че и тук положението не е хубаво, но и те могат да отидат в която страна решат, щом не им харесва. Живееш както и където пожелаеш. В Ирак богатите хора не си тръгват, имат за какво да останат, но ние от средната класа напускаме страната. Нямаме какво да губим. Аз и семейството ми тръгнахме, след като унищожиха къщата ни, бомбата падна над нея. И е така с много други иракски граждани. Тук в България към нас има много въпроси, интервюта, ходим в съдилищата, попълваме редица документи и чакаме за статут. Слава Богу, аз вече имам. За мен статутът е свободата ми – например когато сестра ми се омъжваше, не успях да отида на сватбата ѝ. Тези неща ми се отразяват негативно. Исках да получа статут, за да мога да ходя, където пожелая, ако има някакъв повод за пътуване, да съм там. Напуснах Ирак, търсейки сигурност и свобода и ги получих тук.
ЗА „ИРАК – РУБИНЕНАТА КОРОНА НА ИСТОРИЯТА И ЧЕРНИЯТ ПЛАК НА ВОЙНАТА“ ПРОЧЕТЕТЕ ТУК!